Why not every beautiful place makes a good picture

26 November 2018

Случвало ли ви се е някога да стоите ентусиазирани пред величествена гледка и да правите кадър след кадър, а само няколко дена по-късно, когато разглеждате снимките си на компютъра да установите, че на снимка изобщо не изглежда толкова впечатляващо като на живо? Ако това ви звучи познато, продължете с четенето - в следващите редове ще се опитам да обясня причините, поради които не всяка впечатляваща и красива гледка води до добра снимка.



Фундаменталната причина за това явление е твърде очевидна - гледката и снимката са две съвсем, ама съвсем различни неща, които се възприемат по коренно различен начин. Тоест, както споменах по-горе, второто "не е като на живо". Логично нали? Нека обаче понавлезем в малко повече детайли, за да изясним защо не е "като на живо". За съжаление колкото и да ни се иска, никога няма да стане "като на живо", но въпреки това познаването на причините за разликите може да доведе до по-добри снимки.

 

- Може би основният фактор, който най-често премахва ефекта "Уау" от живата гледка при фотографирането и е загубата на мащаб.

Гледката запълва цялото ни зрително поле и при наблюдението и извъшрваме физически действия - обхождане с поглед и дори извъртане на глава. При този процес възприемаме ъгловите размери на обектите и позицията им, а сравнявайки ги с нашите размери и позиция, добиваме представа за мащаб. А мащабът много често е това, което всъщност ни впечатлява. И точно той е нещото, което се губи в снимката. В най-честия случай тя e с достатъчно малък размер, за да бъде разгледана не само без нужда да си завърташ главата, а дори и без много местене на погледа. Да, съотношенията между големините на обектите в снимката се запазват и така може косвено да бъде придобита представа за част от мащабите, но основното съотношение - това между нас и обектите е загубено. Също така до някаква степен е загубена и нашата позиция спрямо обектите. Нека си представим една пропаст. Когато я гледаме се налага да сведем поглед надолу, при което я възприемаме като нещо, което се намира под нас. Добиваме и представа за стръмността и. Когато правим снимката, също се налага да наклоним апарата, но информацията за наклона му по никакъв начин не се съдържа в снимката и представата за стръмност се изгубва напълно.



Това е „Белият улей“ в Рила. Денивелацията между мястото, от което е заснета снимката и долината в основата на улея е над 1000 метра, а стръмността е такава, че ми се подкосяваха краката, стоейки на ръба му. Не само представата за стръмност, но и усещането, породено от нея, което ме е впечатлило и накарало да снимам е напълно изгубено в снимката.

 

- Вторият фактор, който е дори по-фундаментален за различията във възприемането на гледка и снимка е триизмерността.

Гледката е триизмерна. Благодарение на умението ни да виждаме триизмерно можем да добиваме представа за отдалечеността на обектите един от друг, или иначе казано, да виждаме в дълбочина. Фотоапаратът обаче не вижда в дълбочина - той проектира всичко в една равнина, при което отдалечеността и разположението на обектите един спрямо друг се губят и единствените белези, по които можем да съдим за тях са взаимното им застъпване (кой кого скрива) и въздушната перспектива. Но тези две неща не винаги са налични.

- Третият фактор е селективният фокус на зрението ни.

Човешкото зрение има възможност да фокусира само в много тясна и плитка зона (особено при къси разстояния). Това обаче е съчетано с възможност за бързо префокусиране и промяна на посоката на погледа. Затова съумяваме да сканираме бързо гледката около нас и оставаме с привидното впечатление, че всичко е на фокус. Тези особености на зрението ни помагат много за опростяване на възприемането на обкръжението ни, защото чрез тях селектираме интересуващите ни обекти и пропускаме множество несъществени детайли. Фотоапаратът няма такива умения. Той заснема всичко накуп, компресирайки го в рамките на кадъра, където вече зрението ни е затруднено с въпросното селективно възприемане, както заради липсата на третото измерение, така и заради намалените ъглови размери.


Снимките в гора са добър пример за загубата на дълбочина и селективност. При тях множеството обекти, разположени на различна далечина от фотоапарата стават трудно отделими един от друг поради сходната си тонална стойност.

- Четвъртият фактор е рамката ограждаща снимката.

В природата рамка няма и зрителният ъгъл не е ограничен от нищо. Съотношенията между големините на обектите в пейзажа зависят само от самите тях. В снимката обаче имаме рамка. Като казвам рамка нямам предвид физическа рамка, а самите краища на снимката, които ограничават съдържанието и. Те прекъсват част от обектите, като по този начин променят съотношенията между тях. Още по-важното е, че в ограденото пространство се създават съотношения между визуални тежести (обекти с различна площ и яркост), които имат нужда от балансиране. Точно по тази причина понятието композиция има смисъл само в оградено пространство.




Трудно е да се покаже разликата между цялостната гледка на живо и ограничената снимка, защото тук можем да гледаме само вече ограничени снимки, но може да се види разликата между една по-обзорна снимка и друга, която е отрязък от първата. Във втората видимо се променят съотношенията и баланса между масите.

 

- Петият фактор е яркостният диапазон и възможността за адаптация на човешкото зрение.

Разликата в яркостите на различните обекти в природата често е огромна - например сянка в гората и пробиващото между клоните слънце. Някои обекти излъчват светлина, а други само я отразяват. Човешкото зрение обаче доста бързо се адаптира към различните яркости, в резултат на което можем да виждаме добре както в ярко осветените облаци в небето, така и в сенките на дървото пред нас. При това в рамките на секунда. В една снимка подобни разлики в контрастите са невъзможни. Не само, че фотоапаратът по технически причини не може да обхване целия яркостен диапазон, но и средствата ни за гледане на снимките го ограничават още повече - нито хартията, нито монитора имат възможност да възпроизвеждат много големи яркости. Освен това Фотоапаратът не притежава нашата адаптивност, което често води до различно предаване на част от яркостния диапазон (спрямо каквото бихме видяли с очи). Но дори и да се опитаме да компенсираме това чрез техники като HDR, то големите яркости си остават изгубени и никога няма да бъдем заслепени от снимката на изгряващото слънце.


Не примижате нали? И тъмните части в снимката на живо не се възприемат като толкова тъмни.

 

- Шестият фактор са усещанията от другите ни сетива.

Студът, жегата, вятърът по лицето, звуците, тишината, моментното ни физическо и психологическо състояние - всичките тези усещания са част от цялостното изживяване на мястото на снимането. Те изграждат в нас индивидуални усещания и настроения, които няма как да бъдат предадени по никакъв начин в снимка.


Гледайки тази снимка едва ли можете да усетите бруталният вятър, умората от прехода, или усещането, че си на другия край на света.

Накрая ще се опитам да обобщя с няколко изречения:

Не всяка впечатляваща и красива гледка води до добра снимка, защото гледката и снимката са две съвсем различни неща, които се възприемат по различен начин. Гледката наживо е цялостна, неограничена в размерите си "картина", възприемана едновременно с всичките ни сетива, в която зрението ни със своите възможности изгражда триизмерна представа за разстояния, положение и мащаби, както и всички свързани с това моментни усещания. От своя страна снимката е физически умалена, двуизмерна проекция на реалността, съставена от мозайка от фигури с различен цвят и осветеност, ограничена от рамка и представена в някаква, най-често несвързана с изобразявания обект среда.

Това обобщено описание на двете неща води до извода, че снимката трябва да бъде разглеждана като самостоятелен графичен визуален обект, различен от реалността, без да се правят опити за въздействие чрез характеристики, които той няма как да притежава или пренася.

Categories:
Share: , ,

1 Comment

Add a comment:

Code

*Required fields